През 2021 г., в дните 11-14 октомври бе проведено теренно проучване по проект „Историческите каменни мостове в Родопите – съвременни методи за представяне и опазване“, обхващащ област Кърджали и област Смолян. В рамките на проучването бяха посетени и описани множество мостове. Паралелно с материалното наследство бе изследвано и нематериалното, като бяха проведени множество разговори с местни жители и представители на институции. В следващите няколко страници ще бъдат представени резултатите от теренното проучване на нематериалното културно наследство.
Старите каменни мостове в Родопите са ценно архитектурно-историческо наследство. Едни от основните причини за построяването на тези трайни инженерни съоръжения са особеният планински терен и буйните, труднопроходими реки, каквито са били река Арда и нейните притоци. Мостовете са осигурявали по-лесно преминаване над реките и по-бързо придвижване към важните пазарни и административни центрове, намиращи се в Беломорска Тракия.
Каменните мостове в Родопите често са наричани „римски“, въпреки че се допуска, че голяма част от тях са построени през Средновековието (Балкански, 1978) или през периода на османското владичество със спазване на римската строителна традиция. В наши дни рядко по тях могат да бъдат забелязани строителни надписи, посочващи конкретни години на строеж и имена на майстори. В този случай неличните спомени, вярванията, легендите и преданията, разказвани от местните жители, спомагат за допълването на тази важна информация. По време на разговорите се споменават няколко мостове с предполагаемите им периоди на построяване – началото на XVI в. Дяволският мост до гр. Ардино (жител на с. Бял извор, Ардинско); около 1810 г. Турчин мост до гр. Неделино (Елка Дуганова, 59 г., гр. Неделино); около 1700 – 1750 г. Върбински мост, с. Върбина, чиято плоча била унищожена по време на ремонтните дейности през 1934 г., когато започва строежът на пътя Смолян – Кърджали (Митко Димитров, с. Върбина, Маданско); около 1878 – 1912 г. Стоянов мост, с. Стояново (Васил Павлов, 69 г., с. Стояново, Ардинско). Допуска се, че повечето от тези съоръжения са построени от местни майстори (от с. Момчиловци, гр. Неделино, с. Петково, с. Дядовци и други), тъй като зидарството в много от родопските селища било главният, а в някои случаи и единственият поминък на населението (Примовски, 1973). Според едно от преданията това са майстори, които са се сблъскали с римската архитектура в Гърция, където заминали да работят като чираци, поради нищетата в региона. Усвоили този занаят и връщайки се по родните си места, те започнали да наемат работници, за да строят мостове по желание на по-заможните хора (Веселин Видински, 79 г., гр. Неделино). Такива богати хора са били например хаджиите (Бекир Ходжа, 94 г., гр. Ардино), животновъдите (Митко Димитров, с. Върбина, Маданско) и т.н. В други случаи става ясно, че мостове са построени и чрез средства, събрани от местните жители. Такова е преданието за т.нар. „Алехчанска кюприя“, намираща се между гр. Златоград и с. Старцево. По думите на местен жител по време на една от чумните епидемии голяма част от населението измряло и останала много покъщнина. Оцелелите я продали и чрез събраните жълтици построили моста (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград).
Удивителното обаче е в това, че въпреки изминалото време повечето от мостовете са в много добро състояние. Без съмнение знанията и уменията на майсторите се оказват от ключово значение за тази запазеност. Те избирали най-подходящите места за построяване на мост, а именно тези със здрава основа (на камък). Определяли докъде стига речното корито, за да може максимално да се избегне разрушителната сила на прииждащите бурни води. Според вярване заставало се по средата на реката и се е хвърляло камък – първо вляво, после вдясно. Докъдето стигало хвърленият камък, дотам е било речното корито (Здравко Димитров, гр. Неделино). В зависимост от особеностите на терена определяли дали мостът ще бъде едносводест или многосводест. Централният свод, който е с най-голяма височина и ширина, както и по-малките сводове, намаляващи своята височина и ширина към брега, са осигурявали свободното преминаване на водите. При строежа се е използвало речен, дялан камък, хоросан, каменни отломки и дървени елементи (допуска се, че е било използвано и олово (Розалия Димова, гр. Мадан), зехтин (жител на с. Бял извор, Ардинско). Изящността и здравината на мостовете се е допълвала от олекотяващите отвори, вълнорезите, калдъръмените пътни платна и т.н. При по-детайлно разглеждане на мостовете се забелязват най-различни отпечатъци, знаци и символи (вкл. кръстове – Бабѝчевска кюприя, гр. Златоград; Стоянов мост, с. Стояново, Ардинско). Това може би не е случайно, защото според вярванията всеки майстор е имал свой нишан, белег, чрез който се е представял, легитимирал (Веселин Видински, 79 г., гр. Неделино).
Освен всичко изброено дотук, местните вярват, че активното използване на тези съоръжения също ги заздравява. Преди сняг те били посипвани с пепел и пясък, а в комбинация с преминаването на хората по естествен начин са се запълвали фугите (Вальо Трендафилов, с. Шумнатица, Кирковско). По нелични спомени става ясно, че в миналото мостовете са се използвали активно. Най-често се споменават многобройните кервани от камили, коне, магарета или катъри. Дотолкова движението е било интензивно, че дори са били построени крайпътни ханове, където са можели да отсядат пътуващите. Такива ханове е имало до с. Лозенградци, Кирковско (Светлана Топалова, 60 г., с. Кирково, Кирковско), в с. Русалско и с. Бял извор, Ардинско (Зехни Емин, с. Бял извор, Ардинско). По време на пътуването е имало случаи и на ненадейно починали. Допуска се, че те били погребвани близо до мостовете, които служели като ориентир за близките на покойника (Розалия Димова, гр. Мадан). В наши дни част от тези гробища биват заличени, а мостовете, по които няма движение, се срутват, защото фугите им при валежи се измиват и камъните пропадат.
Запазеността и издръжливостта на повечето от каменните мостове обаче води до появата и разпространението на множество легенди и предания, които и до днес продължават да бъдат разказвани от поколения на поколения в Родопите. Появилите се по време на теренното проучване легенди и предания, могат да бъдат разделени на няколко групи.
Първата група са свързани с мотива „жертва при градеж“, който най-вероятно е пренесен в България от майстори-зидари, отиващи да работят в Гърция (Арнаудов, 1969). Както в много други краища на страната ни, така и в Родопите съществува вярването, че всеки голям градеж иска жертва. В днешно време продължава да битува практиката човекът да коли курбан (черен овен, овца и т.н.) при полагането на основите на новата постройка (допуска се, че това може да бъде къща, мост и т.н.). Жертвеното животно се коли на темела, където му изтича кръвта. Върху изтеклата кръв се слага основният камък (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград). Кръвта се разнася също така на двата бряга, където „стъпва“ мостът (Бекир Ходжа, 94 г., гр. Ардино). Едва след всичко това майсторите започват да строят. Целта е да се усвои даденото пространство, да се умилостиви намиращият се там стопан, сайбия и да се превърне курбанът в стопан на мястото.
Разказаното от местните жители обаче носи спомена за това, че в миналото са се пренасяли в жертва и хора. Това се прави с цел осигуряване на здравината на постройката и превръщането на жертвата в стопан или още таласъм, защото е изкуствено създаден дух-покровител. Освен чрез буквалното затрупване на жертвата с камъни в основите на градежа, може да бъде вградена и сянката на човека чрез измерването му от майсторите – като застанат срещу слънцето например (Велко Райчев, 63 г., с. Бял извор, Ардинско). След 40 дни този човек умира и се превръща в таласъма на мястото. Не случайно е избрано да бъде измерена сянката, защото според представите на българите тя е неразделна част от човека и неговата душа, като отражение на душата или тъждествена с нея (Георгиева, 1993).
Мотивът за вграждането на невяста или сянка е известна и сред християните, и сред мюсюлманите в Родопите. И докато песните с този мотив вече са почти забравени, преданията продължават да бъдат разказвани. В най-често срещаната си версия става дума за това, че трима майстори или братя, след като дълго време неуспешно градят новия зид, решават да вградят сянката на невястата или самата невяста, която първа донесе храна (закуска – прогима/прогюма или обяд) на мъжа си. В повечето случаи това е невястата на най-младия майстор или на най-малкия брат, защото останалите двама казват на жените си за направената уговорка. Често в случаите, в които се разказва за вграждане на самата невяста, майсторът възлага на жена си много работа, за да закъснее. Тя обаче успява да свърши всичко навреме и тръгва да носи храната. Мъжът ѝ, като я вижда, че идва първа, започва да маха с ръка, за да се върне, а тя мисли, че той ѝ маха, за да побърза. Невястата пристига, забелязва, че майсторът плаче и ѝ казва, че си е изпуснал сребърния пръстен в основите на постройката. Тя се навежда да го търси и в този момент бива затрупана с камъни в основите на градежа. В повечето случаи майсторите оставят гърдата или гърдите ѝ от единия край на постройката, защото е кърмачка. Заради това се вярва, че от моста тече мляко (Дяволският мост, Стояновият мост и други) или сълзи, засилващи драматичната развръзка. Понякога на финала майсторите обещават да направят люлка на кърмачето, което ще бъде приспано от полюшването на люлката от вятъра, окъпано от росата и нахранено от круша (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград), или пък обещават да намерят друга майка, която ще се грижи за него.
Един от мостовете, за който се допуска, че е построен чрез вграждането на сянката на човек, е Дяволският мост (т.нар. Шейтан кюпрю), намиращ се до гр. Ардино. Според разказаното дълго време това, което е било построено през деня, през нощта се е събаряло. Една нощ в един от сънищата на майстора, който бил от Неделино (а в гр. Ардино се споменава, че тримата майстори са от с. Дядовци – Вехби Емин, гр. Ардино), му се е присънило дяволът. Той му съобщил, че докато не вгради сянката на най-милото и най-любимото, мостът няма да се случи. Той вградил сянката на любимата си и така мостът бил построен. Заради това се вярва, че в един определен период от време, когато изгрее слънцето (или когато залязва слънцето – Мюмюн Мехмедов, 71 г., гр. Ардино), сянката на моста изглеждала като главата на дявола (Здравко Димитров, гр. Неделино). В с. Борино, Смолянско е известна и друга легенда за Дяволския мост, която се доближава до легендите с тази тематика, разпространени в Западна Европа. Според нея мостът бил построен от дявола и като възнаграждение за свършената работа той щял да получи душата на първия преминал през него. Хората обаче измисляли многобройни хитрини, за да го заблудят (Благоева, 2015).
Друг мост, за който се разказва, че е построен чрез вграждането на сянката на човек, е Стояновият мост, с. Стояново. Разликата е в това, че майсторите са трима братя и в съня на единия от тях му се е присънило старец (Васил Павлов, 69 г., с. Стояново, Ардинско) или отиват при старец за съвет (Надежда Миткова, с. Бял извор, Ардинско), който съобщил, че мостът няма да стане, докато не вградят сянката на невястата, която на следващия ден донесе първа храна. Той ги предупредил да не казват на жените си, но само най-малкият брат останал верен на уговорката. На следващия ден невястата на най-малкия брат отива да занесе храната, защото другите две казали, че имат работа. Вграждат сянката ѝ и мостът бил построен. С подобен сюжет е разказаното и за Дяволския мост. Голямата снаха казва, че е болна и малката носи храна на майсторите. Обаче вместо да бъде вградена сянката ѝ, самата тя бива погълната от сянка (Салих, 94 г., гр. Ардино).
Предание с мотива за вграждане на сянка се разказва и за Върбинския мост, с. Върбина. Богаташът, който строял моста, се разболял и заминал за лечение в Истанбул. Не след дълго време починал, но строежът бил продължен и довършен от двама братя юруци (допуска се, че може братята да са трима – Караман, Исак, Чобан (Филипов, 2015) от рода Хаджимустафови (по-късно построили и Стояновия мост, с. Стояново). Вярва се, че била вградена сянката на жената на един от майсторите, за да бъде здрав мостът. Виковете ѝ били чувани, когато вали дъжд и приижда реката (Митко Димитров, с. Върбина, Маданско).
В споменатите няколко легенди и предания прави впечатление, че се посочват най-често имената на майсторите и невестите, но не и на детето. Сред появилите се имена са: майстор Манол (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград), майстор Стоян (Васил Павлов, 69 г., с. Стояново, Ардинско), уста Димитър (Веселин Видински, 79 г., гр. Неделино), майстор Хасан (Розалин Хаджиев, 58 г., Златоград; име, което е срещано в преданията от с. Мустафчово, дем Мустафчово, Гърция), Струна невяста (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград) и Юрке кадън гелина (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград; име, което е срещано в преданията от с. Исьорен, дем Мустафчово, Гърция).
Както в миналото, така и в наши дни реките продължават да вземат множество човешки жертви, поради прииждащите бурни води при поройни дъждове. В едни от случаите хората строят каменни мостове за хаир, за благополучие (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград), а в други се прави курбан (коли се овца), чиято кръв се слага на основите на моста (Кадрие Ахмедова, 60 г., с. Жълтуша, Ардинско), или се хвърля в реката плацентата на отелила се крава (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград), за да се умилостиви реката и да не пакости.
Във втората група от легенди и предания, които са сред по-често срещаните, се разказва за това, че на мост се е извършвало смяната на религия. Един от тези мостове, който в днешно време е съборен, се е намирал в гр. Златоград. Всички християни са били събрани на него и там се е извършвало потурчването. Повечето от мъжете са били на гурбет по Беломорието и като се завърнали по родните си места разбрали, че една част от хората са приели исляма, а друга част са си останали християни (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград). Легенда с подобен сюжет се разказва и за т.нар. „Турчин мост“, намиращ се до гр. Неделино. Хората, които приемали исляма, минавали през моста към местността „Хубеново“, защото са приели хубавата вяра (в някои случаи „Хубиниво“, където избягали група хора, които не са искали да приемат исляма). А тези, които оказали съпротива, ги шарели с въглен или нажежено желязо и са ги изпращали в „Шарговото“. Главите на неотстъпчивите били отсичани на моста, където бил дръвникът, и падали долу в реката, която текла три дни кървава (Здравко Димитров, гр. Неделино). Труповете били хвърлени в местността „Ямата“ или „Семете“ (сметище). Марина – най-красивата мома от селото, отказала да стане ханъма на пашата, хвърлила се от моста в реката и загинала. За да пребъде паметта ѝ, близките я погребали на върха над моста, която днес се нарича „Марина чука“ (по легендата от информационното табло, поставено до моста). Според друга версия пък Марина не е приела исляма и избягала, минала през местностите „Шаргово“, „Брахъмов гроб“ (по името на пазача, който се е наричал Брахъм), „Пашова ливада“ и „Марина“, където я убиват и погребват. Вярва се, че при гръмотевични бури там, където е гробът, пада гръм (Елка Дуганова, 59 г., гр. Неделино). В трета версия пък Марина отказва да бъде ханъма на пашата и не приема чуждата вяра. Поради това започва да бъде преследвана и заплашвана от апашите. За да се скрие от тях, тя бяга от селото, качва се висока в една планина, но подчинените на пашата я откриват и отвеждат на Турчин мост, където я измъчват. По-късно умира и бива погребана на връх „Марина“, където според вярванията вечер изгрява една звезда, която грее ярко над върха (Дуганова, 2015).
Разпространена е обаче и друга версия, опровергаваща по-горе споменатото за Турчин мост. Според нея в Смолян, кв. „Устово“ в миналото ставало голям панаир. Един турчин със свитата си тръгнал за панаира по Неделинска река, по която някога е имало път, обаче заваляло дъжд и придошла реката. Той заповядал да се разположат на бивак и три дни не успели да продължат по пътя, пропуснали голяма част от панаира. Турчинът се зарекъл пред местни жители, че ако свърши работата си, когато отиде на панаира, на връщане ще построи на това място мост. И наистина на връщане намира майстори, дава им жълтици и те построяват моста (Веселин Видински, 79 г., гр. Неделино).
Легендата за жената от Шарков мост, с. Славейно, Смолянско отново се отнася към периода на османското владичество и трудностите, през които родопчани преминават, за да запазят своето национално самосъзнание. Жената от разглежданата легенда спасява себе си, вярата и любовта си като превръща Шарков мост в своя къща. При пълнолуние или когато вали дъжд била виждана около моста близо до селото, тъй като не намерила покой и след смъртта си. Тя търсела и чакала завинаги изгубеното – любовта. За да не будят духа ѝ, местните отбягват да разказват тази легенда (Чинкова и Андреева, 2015).
В разгледаните дотук две групи легенди и предания в повечето случаи се споменава за принудително убити хора, които не са изживели предопределения им от съдбата времеви отрязък. Поради това често местните жители допускат, че по мостовете или около тях през нощта или когато вали дъжд се появяват видения и се чуват викове. Тези свръхестествени сили или още „демони“ (Григорова, 1999, с. 87) се споменават с различни названия – стопан, дракус, самодиви или пери и други. По описание на местните жители те се явяват в човешка форма (красиво момиче; възрастна жена; човек, който стои на средния свод и плиска краката си във водата; човек с горяща печка на гърба, появяващ се около гробищата в с. Дядовци), приемат облика на животни (котка, около гробищата в с. Дядовци) или дяволи (сватба на дяволи; група от дяволи, носещи се по р. Арда). Могат да общуват с хората, на които се привиждат, и не са враждебно настроени, освен ако не бъдат предизвикани (завличат закъснели минувачи). Видения с подобно описание е регистрирано за Дяволския мост и за Турчин мост, където с цел очистване на мястото (Елка Дуганова, 59 г., гр. Неделино) била давана кръвна и безкръвна жертва – курбани, мекици и др.
Третата група от легенди и предания, които също са сред най-често разказваните, се отнасят за скрито имане по мостовете. В едни случаи се допуска, че на мост се крие имане, за да бъде използвана събраната сума за ремонт на съоръжението при нужда (Красимир Минчев, 52 г., с. Долно Къпиново, Кирковско). Хората са били достатъчно вярващи и не са крадели това, което е оставено, защото е било харам, т.е. нещо, което е забранено (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград). В други случаи пък мостът се явява като ориентир (Розалия Димова, гр. Мадан), като граница, където минувачите са си криели всичко ценно, за да не ги ограбят комитите, тъй като мястото е било удобно за грабеж (Вехби Емин, гр. Ардино). Тази практика е била позната и от изселниците, които най-вероятно са се надявали един ден да се върнат и да намерят скритото си имане (Сюлейман, 58 г., с. Бял извор, Ардинско).
Легендите и преданията за заровено имане обаче предизвикват интереса на множество иманяри, чиито набези водят до частичното или пълното разрушаване на мостовете. В днешно време местните жители забелязват извадени камъни от основите или централния свод на мостовете, където най-често се предполага, че може да бъде намерено нещо; останки от гърнета, а дори срещат чужди хора, носещи със себе си инструменти за копаене и карти, на които най-вероятно е отбелязано мястото, където е скрито имането. Според вярване иманярите давали курбан за откупуване на откритото имане. На залез слънце мястото, където е било заровено имането, било поръсвано с пепел, а на сутринта по стъпките в пепелта ставало ясно каква жертва трябва да се даде. Ако са на животно, колило се е животно, но при появата на човешка стъпка не трябвало да се пипа това място, защото е било необходимо да се даде човешка жертва (Елка Дуганова, 59 г., гр. Неделино).
Четвъртата група от легенди, които рядко се разказват от местните жители, са тези, в които се дава урок за ценностите и поведението чрез конфликт. Една част от тях са драматични, а други комични. Към драматичните се причислява легендата за т.нар. „Бабѝчевска кюприя“ (получила името си от квартал „Бабѝчети“, където е имало теке и бабѝ/проповедници), намираща се в гр. Златоград. По този мост минал Дельо хайдутин, тъй като отсреща е била любимата му Гюлсиме, българоезична мюсюлманка. Тяхната любов е била невъзможна и за да не послужи постъпка им като пример на идните поколения, убиват Дельо хайдутин. Към поучителните и комични легенди спада легендата за моста до джамията в кв. „Малка река“, гр. Златоград. В него се разказва за мързелив бедняк, който се молил на Господ за помощ, за да се замогне. Бог го чува и му хвърля жълтица на моста, защото това бил единственият път, откъдето можел да мине. Той обаче вървял с вирната нагоре глава и не я видял. През това време минавали крави и една от тях се изходила върху жълтицата. След малко се появил един човек, който карал оборски тор с кошове. Като видял купчината тор, започнал да я събира и намерил жълтицата. Поуката е, че човек трябва да се труди, да се сниши, за да сполучи в живота (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград).
По време на теренното проучване стана ясно, че по мостовете са били осъществявани и някои обичаи. Един от тях е обичаят провиране. На 6 май, Гергьовден жители от с. Ловци, Маданско са се събирали на моста в селото. Те минавали под моста и заобикаляли дървото, намиращо се близо до него, три пъти. Целта е било да се получи здраве и болестите да останат на това място (Рукие Кабадалиева, с. Ловците, Маданско). За този обичай се споменава и в гр. Златоград, но с допълнението, че след провиране под моста се оставя паричка, за да се плати за полученото здраве. Друг обичай, осъществяван на мост, отново се споменава в Златоград. Невестите стоели наредени на моста и чакали овчарите, които им носили армагани (стафиди и т.н.), връщайки се от Бяло море, където отвеждали стадата през зимата, поради пасищата. Целта е било да има берекет и благоденствие (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград).
В днешно време каменните мостове се превръщат в символа на единението, на свързаността, движението и развитието. Трайни съоръжения, които свързват не само отделните територии, но и хората, независимо от техните различия. Те се превръщат и в символа на кръговрата на живота – раждане, живот и смърт (Розалин Хаджиев, 58 г., гр. Златоград), поради затворения кръг, който се образува чрез отражението им във водите. Мостът е тълкуван още и като път към отвъдното, а сводовете му като портите на рая (Здравко Димитров, гр. Неделино).
Благодарение на съществуването на каменните мостове продължава да съществува и връзката между поколенията – приемат, съхраняват и предават изключително ценните знания, спомени, вярвания, легенди, предания и обичаи.
автор: Вилдан Расим, Регионален исторически музей – Кърджали
Библиография
1. Арнаудов, М. 1969. Очерци по българския фолклор. Т. II. С. Български писател, с. 716
2. Балкански, И. 1978. Стари мостове в Кърджалийки окръг. С. Септември, с. 46
3. Благоева, Н. 2015. Дяволския мост (Шейтан кюпрю). В: Легенди, приказки, предания, песни, с. 28
4. Георгиева, И. 1993. Българска народна митология. С. Наука и изкуство, с. 260
5. Григорова, Е. 1999. Демоните в родопския фолклор. В: Проглас, № 3-4, с. 87-106
6. Дуганова, М. 2015. Легенда за „Марина“. В: Легенди, приказки, предания, песни, с. 11-12
7. Примовски, А. 1973. Бит и култура на родопските българи. С. БАН, с. 617
8. Филипов, Т. 2015. Легенда за Върбина. В: Легенди, приказки, предания, песни, с. 7-8
9. Чинкова, Т., Андреева, Й. 2015. Жената от Шарков мост. В: Легенди, приказки, предания, песни, с. 2